Лъчезар стоеше в коридора и гледаше през отворения прозорец. Влакът тракаше. Наближаваше гара Подуяне и машинистът не ускоряваше. Сивите фасади на производствени сгради и халета дефилираха, закичени с яркоцветните си рекламни табели.
Интересно му беше всичко по пътя. Сгради, дървета, храсти. Продавач подвикваше над пара от горещи гевреци. Чаши кафе димяха върху предните капаци на спрели таксита. Изхвърлени стари списания опитваха, летейки, да избягат от ненужността си. Всичко го очакваше.
Нарочно си взе билет за пътнически влак, а не за бърз или експрес. Искаше повече време за гледане. Бе изпратил почти всичкия си багаж по куриер директно в Стара Загора, където да го съхраняват до поискване. Ръчна чанта с летни дрехи и други дребни неща – само това бе взел със себе си на това импровизирано пътешествие.
В таксито от летището до Централна гара усети в себе си тази живо бликнала потребност да попътува из страната, преди да се завърне у дома. И без това не го чакаше никой. Можеше да си позволи малко безделие, моментно отпускане сред роден въздух, контролирано приключение, което на порции да убива и възражда в поносим вид така дълго таената носталгия. За пръв път от десет години се усмихна в България.
До мига, в който се наведе към гишето на гарата, не знаеше името на кой град ще произнесе. Нямаше търпение да види Стара Загора, но искаше да забави удоволствието и още да предвкусва гледките от родния град. Чу се да казва „До Костенец”. Град, който бе посетил само веднъж – още като дете придружи майка си при лечението й в местния санаториум.
Влакът прибра чакащите на гара Подуяне и потегли по-смело. Периодичното потракване се учести, спря за момент на гара Искър, после свободно ускори. Пътуването започна.
Чувстваше се странно. Мирисът на олющена носталгия, затворена в този вагон, му дойде неочаквано. Последно се бе возил на български влак преди десет години като студент. Редовно пътуваше между Стара Загора и София с намаление. Мирисът на вагоните не се бе променил оттогава. Може би ако бе избрал бърз или експрес, щеше да попадне в по-прилична обстановка. Купетата тук бяха едновременно мазни и изтъркани. Миризмата на пот и метал му напомни защо някога избягваше пътуването през горещите летни дни. Избираше нощните влакове, в които дремеше или се озърташе из купетата за разговор с хубаво момиче.
Едър мъж в тъмен костюм пушеше в другия край на коридора. Беше горещо и Лъчезар искрено го съжали за избора му на облекло. Струйки дим обикаляха лицето на костюмирания мъж и хукваха навън през прозореца.
Влакът излезе от покрайнините на София. Първите зелени пейзажи зашариха покрай железния път. Лъчезар се облегна на отворения прозорец, загледа се усмихнат навън и остави течението да си играе с косата му. Първоначалното въодушевление от решението да пътешества още го държеше. Малка, тиха еуфория, която не му попречи да види, че още един мъж в тъмен костюм и с обвито в цигарен дим лице се присъедини към първия и започнаха тих разговор.
Лъчезар продължаваше да гледа навън. Чувстваше се особено. Като в живот, паралелен на реалния, но още по-истински. С вглеждането навън оставаш сам. Няма нужда да бързаш, да полагаш усилия, да се стремиш. Влакът те носи със скорост, която не зависи от теб. Просто се отпускаш и се примиряваш. Изолираш се от ежедневието, стигаш до себе си. Осъзнаваш задъхването на живота, който може би не е твой. Тих преврат на подтискани емоции, които в този момент са съзрели възможността да поживеят. Учудваш се, че ежедневно пренебрегваш кой си. Не помниш кога последно си бил дете, кога си се радвал, просто защото следобедът е слънчев, откога в снега виждаш проблем, а не приказка. Обещаваш си да се върнеш към това. Обещаваш си да бъдеш онзи, който навремето мечтаеше. И се отпускаш на прозореца, оставяш се на този шарен и красив филм.
Прелитаща зеленина, дървета с причудливи форми, бетонни мостове, ситни къщета в далечината, разпасан чобанин, който, поради липса на друго развлечение, измерва с поглед преминаващия влак. В студентските си години Лъчезар редовно киснеше по прозорците в коридора. В купетата винаги се намираха навъсени бабички, на които дори в четиридесетградусова жега им беше студено.