Към началната страница

 

 

Когато решим да се върнем в дома на детството си, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините, през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.

Преоткриваме своите мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги. Виждаме ги и такива, каквито са сега, и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.

Ние бързаме, разкъсани между работата и семейството, а за нашите родители сякаш времето е спряло. Те пазаруват бавно, от евтините магазини, и спестените стотинки са техните малки ежедневни победи. Прибират се бавно, като спират да си поемат дъх, да поговорят със съседите, да се пошегуват с някое дете.

Родителите ни рядко пътуват. Те не ходят далече, и ако не работят, светът им е още по-малък. Уютен, изпълнен със стари, огладени от докосването им предмети. Родителите ни имат време за съседите си и ги познават до невероятни подробности. Те следят по телевизията и съпреживяват ревностно своите сапунени сериали. Ако се вслушаме в безкрайните им разправии с комшиите от горния етаж, кой на кого има да връща пари, коя е бременна, коя още не е и от кого... Всъщност те самите живеят в сапунен сериал, и малко човещина и внимание са достатъчни, за да си попълним пропуснатите серии. Ние също сме герои в този филм, но дали винаги сме от добрите, от нашите?

Родителите се опитват да ни зарадват.

Готвят. Любимите ни десерти от детството, в странна комбинация с манджи, съвпадащи с техните навици и диети. Обграждат ни с грижи, и с натрапчивата си тревога децата да не са гладни и да не настинат.

Ние ги наблюдаваме, търсим любимите черти, загрижено следим щетите, нанесени от годините. Преценяваме. Съдим.

Те правят същото с нас.

Отнасят се към всичко съпричастно, твърде емоционално. Внимаваме да не ги тревожим излишно. Вбесяваме се от тяхната упоритост и от закостенелите им малки обичаи, с които са запълнили нашата липса. Искаме да се гордеят с нас. Безцеремонно и гордо ги принуждаваме да си разменим ролите – ние ги водим на лекар и им носим подаръци. Това ги кара да се чувстват неудобно.

За тях сме още малки – отначало е приятно, а после (след около два дни) може да ни докара до лудост.

Разбираме отново, че сме станали много различни, но и че все повече заприличваме на тях. Време е да си тръгваме. Събираме багажа, набъбнал от плетени жилетки и сладко от смокини. Едно кратко гостуване, от време на време. Децата ни са научили нови думи и малко са разглезени. И ние сме разглезени.

Стоплени, тръгваме си от къщи, за да се приберем у дома.

 

Мария Донева Към началната страница

 

 

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!